В момента, в който излязох от музея на Ван Гог, всъщност бях спокоен. Очаквах да бъда поразен, да бъда зашеметен от цветовете, да бъда трогнат от историите, но това, което наистина остана, беше дълбоко усещане за уталожване. Жълтото на слънчогледите не беше ярко, а горящо; погледът в автопортретите не беше луд, а отчаяно жив. Едва когато застанах пред картините, разбрах, че той не е гений, който внезапно се е появил, а човек, който е избрал да твори въпреки хаоса и неразбирането. 37 години живот, почти без признание от пазара; но век по-късно, той става причина безброй хора да летят до Амстердам, за да се поклонят. Това усещане за изместване във времето е много шокиращо. Изкуството всъщност не е техника, а изключителна искреност. Не е успех или провал, а „дали си се отдал напълно“. Излизайки от музея, градът все още беше оживен, но в сърцето ми се появи нова дълбочина. Стойността на пътуването може би е в това, внезапно да видиш себе си в някоя изложбена зала.